Следва един сравнително хейтърси пост. Ако не искате да го четете, просто недейте. Затворете сайта и се усмихнете 🙂
Не обичам да съдя хората, защото всеки има право на избор. Много често аз не разбирам и не възприемам разни неща, но те правят околните щастливи. Както и те не винаги разбират моите действия. В това е красотата на социалния живот. Но… колкото и да избягвам осъдителното поведение, имам огромен проблем с хората, живеещи на принципа “да отбия номера”.
Нещото, което може да ме изкара извън нерви, са именно тези личности със синдрома на 21 век.
Те са навсякъде около нас. В магазина, в аптеката, на пазара, в работата, в държавните институции, в училището на децата ни, в кафето… навсякъде. Колкото и да се опитвам да не им обръщам внимание, те все повече надделяват над и без това малобрайната ни нация.
Хората “Да отбия номера” не се интересуват от качеството на резултата, а само от това да има нещо накрая. Компромисът им е в природата, но те не страдат от него. Защото не правят компромис със себе си или собствения си комфорт, а само с последиците от действията им, които (отново) обикновено не са пряко свързани с тях.
За тях драма в това нещо да е наполовина свършено просто няма. Това поведение на дневна база с почти всяко нещо, с което се захвант, си е като да се правиш, че четеш книга, но всъщност да не си прочел и ред.
И все пак би било дволично да не споделя, че ако има черта от характера им, която бих искала да притежавам, това определено е непукизмът им. Те просто са master of “don’t give a fuck”. Но дори и това у тях ми се вижда повече от здравословното.
Дори и да е крайно, по отношение на “Да отбия номера” хората имам 0 търпимост (а принципно съм толерантен човек). Те нека си съществуват, просто не искам да са активна част от обкръжението ми и ако не са ми наложени от “системата”, обикновено ги избягвам.
ПП: Казах си. Ако съм накарала поне един човек “Да отбия номера” да се замисли дали има смисъл да живее така, значи е имало защо да си излея мислите.
